точно по понеделнишки

...който започна за мен в 4am. добре че беше питър с колата и се метнах на първия влак. 5 часово придремване и стряскане през 10 мин., по-мъчително е даже от будуването въпреки крайно недостатъчния сън. даже ми провериха билета два пъти, ей така, да ми запълнят времето. аланис мърмореше нещо в ушето и чувството едно такова никакво, ужасно, неудобно и неспокойно. мятай се после на такси, защото s bahn от гара süd до летището с едната смяна на централната щеше да ми струва вероятно изпускане на полета. а летището за пореден път ме изкара извън нерви. гишетата 704-705 са в целия потоп от авиокомпании и безкрайни коридори, където ако си баба на 80 години не знам как би се оправила и вместила във времето. само за да мина през проверката се редях на километрична опашка поне 20 мин. после о, не, ти явно носиш нещо много страшно в тези боти, я ги свали да убием още малко време. бегом по поредния дълъг коридор към паспортна проверка. и си мислиш край, сега само да се добера до един от всичките 60-70 гейта В ...ама не. втора проверка. отново събувай боти, после обувай и навличай бързо всичко по себе си и дивия късмет да пристигна точно за boarding time. машината изплю билета ми 3 пъти, там вече се чудех да се смея ли, да плача ли. качих се до В33 с ескалатор, а после незнайно защо трябваше пак да слезем по стълбичките, за да ни натоварят в автобус (с който пътувах все едно оттук до перник). всичко това в компанията на отвратителни болки в корема и адска мускулна треска на краката от вчера. но пък беше прекрасно, с едно пръстче докосната до мечтата. какво да направя, като не съм техния kind of girl. следва продължение.