ха!

много настоятелните опити седмицата да започне както свърши миналата - меланхолично, се оказаха неуспешни. или по-скоро в смисъл, че меланхолия около мен имаше колкото си искаш, но пък рефлектира доста слабо - разминах се с малко рев в понеделник на кавър от нов албум на един безмилостен глас, но не заради гласа, а текста, който съответно напомни или по-точно направо си казваше. а вторник както се очакваше да е такъв.. е не беше хич. дори и ужасно реалния сън, който ме държа цял ден не успя да наложи съвсем. взех си хартийката за летене. посмяхме се на пианиста и напълно неподходящите темпа. докато бях на станка се сетих за казаното от ди как тормозещата ме стихия трябва да бъде насочена в нещо заслужаващо си, в случая - танц и се усмихнах сама на тази мисъл. отидох на акустичен меланхоличен концерт, а се залях от смях (не на музикантите, които направиха много много приятен сет). и един обстоен разговор по много предъвквана вече тема на ледения въздух за да си проветря мислите и да си дам сметка за нещо, което отдавна бях разбрала, но явно трябваше да ми го повторят още веднъж. дано не се лъжа и този път съм го проумяла наистина. до тук с игрите. long slow goodbye