С астрономическата есен, като по часовник, мъглата на онази всепоглъщаща меланхолия се спусна отново на земята. Не го понасям този момент от годината, когато независимо какво се е случвало досега и колко усмихнати и слънчеви са били летните дни (или пък не съвсем), без значение от личните постижения и всички други неща, които трябва да ни карат да се чувстваме щастливи, пак това смазващо усещане те поглъща и някак без много съпротивление се отпускаш и понасяш по течението.. месеци наред. Така и не открих начин да скипвам или напълно да отстраня този особен период, в който осъзнавам, че за поредна година летаргията е неизбежна и идват дните за дебелите дрехи, вечно измръзналите крайници и зловещата нужда да стоя в леглото, докато не стане отново зелено и свежо.
Събудете ме когато последния сняг вече е замазал мръсните софийски улици и се чуе първата песен на птиците.

...