колко е яко, когато в проливен дъжд на улицата чуеш искрения смях на някой, опръскан брутално от минаваща кола. когато и ти самият, чул този смях се ухилваш на собствената си смръщена физиономия и се оглеждаш, за да заразиш още някой изнервен минувач. когато въпреки, че цялата действителност непрекъснато се опитва да те смачка, ти само се свиваш, за да се изстреляш като пружина нагоре с още по-голяма сила. когато всички негативизми се блъскат в теб като мухи в прозорец.
когато се обадиш на приятел и отсреща чуеш "о, звучиш прекрасно!"
и увереността, почти граничеща с безрасъдство, която обаче те и оставя достатъчно здраво стъпил на земята, за да газиш всичко по пътя си, дръзнало да те отклони или разсее. сякаш всяка една частичка от теб е отворена към света, като проводник за вдъхновението, като филтър отсявайки само позитивното.
..и както напоследък прекарвам обедните си почивки - просто ходейки, без да спирам, без ясна посока и умисъл, защото е важна самата разходка, не накъде вървя.
с онзи гъделичкащ навик да поглеждам нагоре към небето.
here's coming a better version of me