виж колко лесно може да бъде всичко...

...стига да спре да ти пука. и все пак не можеш.

клопка в собствените ти мисли с ванилов аромат и мека светлина. там е уютно като след тежък ден в компанията на чаша червено вино. почти не усещаш колко механично ръката ти поема крехкото стъкло и отпиваш, после оставяш отново на масата. и пак. и отново. тръпчиво и сладко. упоително. неоставяемо. опитваш, заставяш се, но продължаваш да посягаш към нея. не знаеш какво ще ти даде, но чувстваш, че имаш нужда от това. опасно е, казваш си, но как да се откажа. как, когато ми дава нещо специално...зарежда те с чувството от което имаш остра нужда и в следващия момент те изтощава до припадък. до степен, в която не можеш да се познаеш в огледалото.лице попило хиляди фази на щастие и дълбоко отчаяние. студен душ и временно измиваш червеното петно от белия блян. избелелият.
все така взирайки се пред себе си, където виждаш нищо и всичко. препускайки през събития и случки, оставили послания, които грижливо съхраняваш в свръх секретното чекмедже. опитваш да свържеш всичко в една обща картина - безброй мънички парченца от пъзел. хлъзгави и се изплъзват от ръцете, но все така упорито започваш отначало. взираш се във всеки дребен детайл, всяка казана дума, отправен поглед, жест, усмивка, но забравяш, че трябва да се отдалечиш, за да видиш цялото. придаваш смисъл там, където няма такъв и измисляш логика, за да си обясниш. но картината остава абстрактно размазано петно, което всеки може да тълкува по свой начин, пречупено през стъклените им чаши за вино.

да бъдем реалисти. оставяме алкохолизираното си съзнание да изтрезнее и напъхваме бутилката в хладилника. не, най-добре във фризера. забравяме за нея (или поне се опитваме и търсим нещото, което ще ни накара да забравим за нея).
но някои неща не можеш просто да сложиш на минус 20 градуса и да си въобразиш,че са изчезнали от живота ти. защото то продължава да е там, във въздуха, в чекмеджето, в огледалото, меката светлина, ваниловия аромат...