ох няма заглавие. пък.

кой знае защо, понякога имам онова сладко чувство, че предстои нещо изключително . ключово. съдбоносно. или пък не? но чувството е великолепно. както като малка, когато чаках коледа, с всичкото суетене и лампички, и аромат на бор (което пък от своя страна е тъжно, да убиеш едно малко дръвче, за да усетиш празника?) и подаръците, да. и макар,че винаги съм знаела, че дядо коледа не съществува, пишех писма и атмосферата беше прекрасна, и сладко-тръпчивия вкус на това, което предстои. наистина е чудно как и защо, при положение, че навън е ужасно студено, сиво, мрачно; книгата, която чета е мрачна, меланхолична, но прекрасна. и във всичко това намирам изключително очарование...и вдъхновение. а очаквах есента да ми донесе нещо коренно различно. като например летаргията, която в това време на годината е очаквана гостенка. но не и сега. чета за едно забравено от бога градче, забравени хора, които живеят в него, мъглата на пристанищния бряг, студения дъжд и смъртта, която виси в 3 часа през нощта пред вратите на същите тези хора. и поглеждам навън, усмихвам се и отпивам от топлата чаша и всичко е някак...зареждащо. дали най-накрая някак спонтанно, неочаквано, съм открила очарованието на лошото време? нещо, което винаги ме е смачквало, сега черпя вдъхновение от него? от лошото време в живота. сега очакването на слънцето ще е приятно както никога досега.

p.s. вземи си чадъра/дъждобрана и излез навън.